Забелязвате ли как реагират футболните президенти на водещите отбори в България, когато се отвори дума за детско-юношеската школа. Всички дават обещания за добро бъдеще, но в крайна сметка се оказват напълно безпочвени. Приказки много, а школите за подрастващото поколение в България продължават да бъдат под всякаква критика и да работят постарому. Голяма част от клубовете не могат да осигурят нормални човешки условия на младоците.

Има и такива, които по един или друг начин донякъде успяват да го направят, но на този етап и те не могат да се похвалят с добре функционираща академия, предвид ширещата се корупция, липсата на школувани треньори, ерудиран ръководител и качествен подбор на млади таланти. Щом се стигна дотам, че Гара Дембеле се наложи да дава съвети (б.а. и то много точни) как треньорите трябва да процедират с младите нападатели, за да подобрят головата си ефективност, работата не отива на добре. В този случай даваме за пример отбора на Левски, който се слави с една от най-добрите школи в България. Представяте ли си тогава какво е положението в школите на голяма част от останалите клубове...

Има и един друг проблем, на който обаче като че ли не се обръща особено внимание, а той хич не е маловажен. Всъщност в днешно време той се оказва и основен за раждането на добри футболисти. Няма да открием топлата вода, като споменем, че всеки един родител иска най-доброто за своето дете и затова като го праща да тренира, държи да му се предоставят добри условия.

Но какво получава клуба в замяна - едни разглезени младежи, на които определено им липсва възпитание, а освен това повечето от тях не са научени на уважение към по-големите и можещите. Вместо това обаче умеят да се оплакват и само да намират кусури, вместо да си налягат парцалките. Затова тук е моментът да припомним, че техните батковци Димитър Бербатов, Стилиян Петров и Мартин Петров не са тренирали на по-добри терени, но благодарение на техния талант, упоритост и уважение към своите наставници, са стигнали далеч.

Без да защитаваме треньорите, това на практика се оказва и най-големият им проблем, с който трябва да се справят. Всеки един футболен запалянко, който се съмнява, може с очите си да се увери, че написаното по-горе не бива да се подлага на съмнение, само ако си направи труда внимателно да проследи няколко тренировки на юношеските формации. Там ясно се вижда как в голяма част от заниманията футболистите с лека ръка пренебрегват указанията на треньора, а при евентуална забележка от тяхна страна, не им остават длъжни. Друг е въпросът дали препоръките към играчите са верни или грешни... 

Отношението на подрастващите играчи към техните възпитатели във футбола не бива да учудва никого, тъй като проблемът с лошото възпитание и неуважението към околните е на дневен ред у дома, в училище, в градския транспорт и т.н и т.н. Така че в този случай те просто пренасят своето ежедневие на терена.

Ето защо оттук нататък ръководителите на футболните академии трябва да направят остър завой в политиката на детско-юношеската школа. Днешно време в България все по-трудно човек може да успее да намери добре възпитано дете, което има доброто желание да се учи и да израства. Добре ще е, ако школите все повече започнат да наблягат на талантливи дечица от бедни семейства, на които ако им се предоставят добри условия, шансът да гледат треньорите в очите и да изпълняват възлаганите им задачи, е по-голям. И понеже все пак удоволствията не са чужди на никого, клубовете трябва да се застраховат като ги селектират от ранна детска възраст и им осигурят пълен пансион. Така до голяма степен подрастващите ще бъдат изолирани от заобикалящия ги коварен свят, поне докато укрепнат.